Както се тръби в последно време, българите, като нация, сме на едно от последните места по грамотност. Но защо? Можем ли да посочим  конкретна причина за този „спад” ? Къде трябва да търсим причините за това явление?
На всички тези въпроси може да се отговори много просто- загубеният интерес към всякакъв вид изкуство. Кой от младите, всъщност, би могъл да обясни това понятие? Дали някой би се запитал  съществува ли нещо повече от понятие, или има нещо, което стои в основата му? А дали някой би се опитал да си обясни сам за себе си смисъла за съществуването на тази „основа”…
Разбира се, че много хора ще се хванат за твърдението, че живеем във време на технологии, че има причини, поради които не ни остава време за почивка, което ни води до пълна емоционална деградация.

През една прохладна пролетна утрин, Слънцето точно се показваше над града, когато забеляза, че Луната, макар и бледа и доста неясна, вече се бе покачила на небосклона.  Веднага усети  странното чувство, загнездило се в стомаха му и измъчващо го дни наред. Чак днес обаче осъзна причината- предстоящата  среща, която щеше да се състои днес по обяд. Слънчево затъмнение (но само привидно за земните жители). От години не се бе срещал с тази своя позната, към която таеше топли, дори приятелски чувства-Луната. Поради тази причина не разбираше случващото се в душата му. Продължаваше да се придвижва бавно по небосклона, към мястото на срещата, в главата му се въртяха разни мелодии, които си припяваше наум.
В същото време Луната вече заемаше своето място.Нейното съзнание беше запълнено с приятни мисли за срещата, а душата  и тръпнеше в очакване.

„Имало едно време държава, по-силна от половината свят, по-развита от най-богатите страни, с по-щастливо население от най-свободните народи. Армията не познавала понятието „загубена битка”. Всеки владетел бил запомнян поне с едно велико дело, а народът се славел със своята сплотеност. Но настъпил ден, в който паднал мрак- сплотеността била разклатена, силата- прекършена...Започнали битки, след които мракът се разпрострял над всичко, съпътствал народа ни близо 500 години, помрачавал празници, развалял семейства, погубвал животи и хора.Пет века по късно в далечината се показала светлина, която, макар и слаба, дала нов живот на един цял народ.”
Това може да се нарече приказка за България. Може би не достатъчно запълнена с факти и чувства, но все пак показваща историята на нашите предци. Не бих искала да се спирам на темата за времето под робство, а и в момента не се изисква това от мен.Но за да успея да навляза в изискваните от мен разсъждения, трябва да поставя някакво начало, за чиято цел тези редове ми се виждат най-уместни.

Имало едно време един велик цар, прекланящ се пред чудото на водата-спазвал ритуали в нейна чест и строял чешми, за да сътвори добро на своите поданици, като им  разкаже историята на техните деди.
             Това е история за времето, когато водата е била считана за природно богатство, а не просто за даденост, както е в наши дни, за нещо, без което животът би бил невъзможен!
            Преди стотици години водата е била природно чудо, с чиято помощ са се разказвали многовековни притчи и поучителни легенди. Сегашното невнимание и забързаното ежедневие ни пречат да погледнем реално на един глобален проблем застанал точно пред очите ни, увеличаващ своята сила и намаляващ времето на своето избухване зашеметяващо бързо! Откакто сме в ЕС, ежедневно получаваме резултати от тревожни статистики, касаещи много силно и нашата страна. Едно от последните проучвания се отнася до водните басейни и водата като цяло.